Олеле, ми аз съм просто ужасен. Пак се успах... И като ученик не съм го правил. Нали не ми се сърдиш? Вече няма да обещавам. Защо ми е толкова трудно да се събудя? Чувам сигнала за ставане, спирам го и се унасям пак - и знам, че трябва да изляза от съня, защото сутринта на яве ще е още по-хубава от него, ти си станала, направила си кафе и може би ме чакаш. И това излизане нещо не се получава. Докато си вземем довиждане на сън... Докато се старая да запомня всяка подробност... Скачам после с крясък едва ли не, но е вече твърде късно. Останал ми е само едни хубав сън - ти си изпила кафето, усмихнала си се горчиво и си започнала деня без мен. Ама аз не съм такъв - аз никога не закъснявам! Но толкова ми е добре насън при теб. Всичко е толкова ново за мен - та аз не сънувам по принцип! Спя толкова леко, че само леко потропване на вратата е достатъчно да ме събуди напълно. Никога не ми е трябвал будилник за да се събудя навреме. Вече не е така. Вечер, след като си легнеш, се хвърлям в леглото, но не заспивам, а си припомням. Интересно - не си спомням даже за какво сме си говорили толкова. Спомням си само емоциите - разговора като мелодия. Тананикам си го. Смешно. И се опитвам да си представя дали чуваш същото. Опитвам се да ти го изпея. Като приспивна песничка - след натоварения ден. Но се опитвам да го направя тихичко - за да не ти преча да заспиш с ужасното си боботене, щото каква приспивна песничка може да излезе от едно такова тътнене. И си мърморя - стига, нагъл такъв идиот, оставия да спи, уморена е! Не ти ли стига, че виси всяка вечер до посред нощ, за да ти слуша глупостите! После се опитвам да си намеря място някъде из стаята ти - да взема котката и да си боботя с нея, докато гледам как умората ти си отива и потъва в леглото и ти олекваш и се отпускаш, а аз се чудя къде ли си в момента, къде да те намеря. Но накрая на котката и омръзва да я разпитвам за теб и ме зарязва, така високомерно и пренебрежително, както само една котка може да те зареже, като и станеш безинтересен. Лошо животно! Не иска да ми каже нищо, не иска да те дели с мен. Пък аз се сепвам, че ти вече си отплувала някъде толкова далече, че надали ще те настигна - скачам обратно в леглото си и трескаво стискам очи, за да заспя най-накрая и да те намеря на сън. Ей така се моткам вместо да заспя веднага, за да мога сутринта да съм първото нещо което виждаш и чуваш! Не съм ли глупав? И като заспя, винаги те намирам, само дето глупавата ми глава не ще да го разбере и всеки път се шашкам, че няма да успея и се щурам насам натам в началото като изоглавен. Но е останало малко време. И трябва да те сънувам бързо. Но пък колко неща успявам да изсънувам за толкова малко време не е истина. До сигнала за ставане. Той ми казва, че вече си будна одавна и няма смисъл да продължавам да те сънувам, ама аз като малките деца - нека още малко, само малко, ей толкова само... Само да си взема довиждане, преди да ти кажа добро утро. Ама то така се взима довиждане с теб. Хич не е лесно, даже като знам, че това все пак е само един глупав сън, а всъщност ти вече си будна и няма как да си на две места едновременно - и с мен на сън, и пред компютъра с голямата чаша кафе. Вече се приготвяш за новия напрегнат ден, сигурно прехвърляш всичко което трябва да се свърши днес и се чудиш какво ли още ще ти стоварят на главата. И така между другото си казваш с досада може би - а тоя идиот си спи, и не му пука, че аз вече трябва да тръгвам, само си приказва, че иска да ми пожелае добър ден пръв, добре че не разчитам на него... Ужас! Скачам! Но часовника не лъже - заминала си. Аз пак съм просто един голям глупак и се тътря към кафеварката с безмислен поглед, учуден и разочарован от себе си. Вън гларусите пак ми се смеят. Гълъба на терасата ме гледа лошо. Не е очаквал това от мен. Простак - все едно на мен не ми е достатъчно гадно, та трябва да търпя и неговите погледи накриво. Ще го дам на котката ти накрая - ще я корумпирам с гълъб, за да се разприказва, тя знае толкова неща за теб. Но не казва нищо, лошото животно. Корумпирана ли е? Надявам се...